Меню Затваряне

Как се преписва история?

Как се преписва история? И може ли историята да се препише? Какво би станало с времето, ако ти, в опита си да го препишеш, в желанието си да го хербаризираш, пропуснеш една единствена запетая от крилете му? А ако прибавиш една в повече?… Какво ще се случи тогава? Ще спре ли времето да лети?

И кой има право въобще да преписва историята?…

В миналото историята ни е писана и преписвана от смели и сърцати българи, готови да умрат за истината, хора, за които знанието е било живот, а словото – светлина.

Днес – в началото на третото десетилетие на XXl век – 29 сърцати млади хора, красиви будни българи – те, моите ученици от Профилирана природоматематическа гимназия „Гео Милев“ в град Стара Загора, погалени от слънцето в двора на Историческия музей, с отворени сърца за знанието и истината в този живот, представиха плода на своя многомесечен труд – един нов пълен препис на Паисиевата история, който – увери ни ръководството на Музея – ще  бъде изложен до безценния за града ни препис на неизвестен автор от далечната 1837 година.

Първоначалното трескаво притеснение на младите будители по време на празника бързо отстъпи място на огромната радост и гордост от привилегията на това да си частица от будителския български дух. Думите на Паисий от двата предговора на Историята младежите изричаха смело, с най-светлите си гласове.

Празникът обаче нямаше да се случи точно по този начин без звънките детски гласове на петокласниците от вокалната група на училището ни „Пеещи звънчета“ и техния всеотдаен ръководител – г-жа Златка Иванова.

Понякога, зная вече, в живота ни се случват чудеса. Едно такова малко истинско чудо се случи съвсем скоро там – в двора на Историческия музей в моя роден град. Миг, който аз не зная все още как точно да „препиша“, защото се страхувам да не пропусна дори нюанс от фойерверка на цветовете му. Не зная как да нарисувам пеещото му сърце, искрящите му от щастие очи, защото се страхувам, че е невъзможно да уловя и препиша всичките. Това, което обаче няма да забравя докато дишам на тая земя, е че пях „Аз съм българче“ заедно с многото си деца (учениците ми) – без дори и да предположа, че това някога може да ми се случи… Пях заедно с тези 29 истински воини на истината и светлината – защото историята е истина, а знанието е светлина.

И не бяхме сами – с нас пяха и техните родители и съученици, техните учители… Вълнувахме се, пяхме с умовете и със сърцата си.

И какво мога да кажа още, освен това: няма по-голяма радост за един учител от тази – да вижда как учениците му растат смело, учат се със криле и обхождат пътя на знанието свободно и с любов!

Гордея се с вас, деца! Бъдете винаги будни, за да събуждате!

Благодаря Ви, скъпи родители и колеги, за неуморния труд, който полагате, за да бъдат тези деца такива, каквито са!

Светъл празник!

Един щастлив учител на прекрасни деца

Екатерина Стратиева